Специалистите работещи с деца, единодушно признават ключовата функция на играта в живота на детето. Играта носи радост, тя е изпълнена със смисъл и допринася за детското развитие във всички възможни аспекти.
Децата с аутизъм често несправедливо са характеризирани като деца, които немогат да играят. Ако сравним играта им с тази на останалите деца наблюдаваме изоставане, но най-вече „различност“. Детето с аутизъм общува различно, учи различно, играе различно. „Аутистичен“ означава „различен“. Този факт обаче не изключва възможността детето с аутизъм да изпитва радост от играта и тя да подпомага развитието му. Независимо от особеностите на играта и специфичните им способности тези деца имат право да играят както всички останали.
Beyer&Gammeltoft определят три от изследванията върху играта на децата с аутизъм като най съществени:
- Подчертаната от Leo Kanner през 1943г. ограничена способност на играта като една от характерните черти на аутизъм.
- Съвместни изследвания на Lorna Wing и Judith Gould, които 1979г. доказват, че символната игра при децата с аутизъм е много рядко явление. Дори само тази малка група деца демонстрира само елементи от символната игра, като играе по стереотипен начин, не реагира на нови предложения от останалите деца.
- През 1985г. Simon Baron-Cohen, Alan Leslie I Uta Frith развиват хипотезата, наречена „теория на ума“ която инициира последващо изследване на аутизма. Теорията на ума се свързва със способноста на детето да участва в символната игра и с потенциалните му умения да разбере своето поведение и поведението на другите.
Beyer&Gammeltoft описват конфликта между мотивационната хипотеза (липса на емоционална мотивация) и между хипотезата на компетенциите (липса на въображение), сравнявайки го с ключовата дилема дали аутизмът има емоционален, или когнитивен произход.
В подкрепа на мотивационната хипотеза се изтъква фактът, че децата с аутизъм са на ниско равнище на развитие на свободната спонтанна игра, докато на тестове показват по-високо равнище, особено ако им е предложена награда и възрастният предварително структурира играта (играта е мотивирана отвън).
В подкрепа на хипотезата за компетенциите се посочва ниското равнище на въображението. Децата с аутизъм се учат да използват предмети заместители на реалните предмети (напр. пръчица вместо темометър) или да играят с куклата като с жива (слагат я да спи, хранят я и я обличат), но не могат да се пренесат в друг свят, различен от реалността, в която живеят.
Редица автори разглеждат играта на децата с аутизъм, като я описват със следните характеристики:
- Стереотипност – независимо от вида на играта (сензомоторна, манипулативна, функционална, символна, ролева) извършените действия се повтарят схематично, без вариабилност.
- Продължително издържане на предманипулативната игра. Това е естествен етап от развитието на играта, но докато при типично развитие тази игра бива бързо изместена от преобладаващи социални игри, свързани с общуването, при децата с аутизъм тя остава предпочитана.В голяма степен това е свързано с търсенето на силни сензорни стимулации.
- Преобладаващи сензорни игри – (Янушко) характеризира сензорните игри като даващи на детето нови сетивни усещания. Те могат да бъдат зрителни, слухови, тактилни, двигателни, обонятелни, вкусови. Децата с аутизъм се занимават с детайлите на нещата, с нехарактерните им качества, каквито са например текстура, звук, мирис, вкус. Те използват вещите независимо от тяхната функция, като например ги тръскат, подреждат ги в редици, въртят ги в ръцете си, наблюдават движението им отблизо, миришат ги и ги облизват или дъвчат. Тези действия са свързани с нарушената сензорна интеграция на децата с аутизъм. Те имат за цел самоуспокояване и показват търсене на удоволствие и комфорт. Играчката за описваната група деца няма значението, което има за другите деца, и те предпочитат да „играят“ с предмети от бита.
- Не са в състояние спонтанно да играят, нито да имитират в играта социална ситуация по начин, отговарящ на тяхната възраст.
Забавеност в развитието или затруднена функционална игра. При нея се предполага, че детето умее да имитира. А това при коментираната група деца е силно затруднено. Повечето деца с аутизъм не достигат такова равнище на имитация, което да позволява функционална игра. Например от столчета и масички за кукли те строят кули или ги подреждат в редици. Някой от децата успяват да ни заблудят, че играят функционално, но по-задълбоченият поглед открива, че играта им имитира ежедневните дейности „буквално“ и се повтаря в един и същ ред без наличие на варианти. Детето с аутизъм не желае да действа с предметите в съответствие с функционалното им предназначение, тъй като социалното предназначение на предмета за него не е толкова важно, колкото сензорните му качества.
